Шедьовър на 4 века буди Сахат тепе
Звънът му е страшен: и на изток и на запад се чува на едно конашко разстояние. Заслужава си да се види, пише пътешественикът Евлия Челеби
17:12, 12.01.2018901 пъти

Пловдив крие в сърцето си най-старата часовникова кула, която въздига снагата си на Сахат тепе на височина 17.75 м. Построили я в периода преди 1611 г. Далеч преди нея, още през римско време, на източния скат на възвишението,  имало воден и слънчев часовник. Това дава основание още в ранната епоха на турското владичество да бъде наречено Сахат тепе, разказва в книгата си „Часовниковите кули в България и сградите с часовници в началото на ХХI век” Ивайло Николов.

Първи сведения за кулата за запазени в описание на французина Льофевър, който пише, че „...на другия хъм има часовник, който денонощно отброява часовете по френски“.

През 1623 г. Хенрих Ранцовен – „Рицар на Н.В. Краля на Дания, Норвегия и прочие“ при пътуването си на 27 септември 1623 г., заедно с дружината си, пристига в Пловдив и пише: „...Околностите са доста хубавички. На единия му край се издигат три хълма, на първия от които се намира една кула, а в нея – часовник, излязъл от употреба и спрял. На втория му хълм стърчи тоже една стара куличка, а пък на третия се азбелязва една стена с някои други развалини“.

За часовниковата кула говори и турският пътешественик, писател и географ Евлия Челеби. В „Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на ХVII в.“ (1651-1654 г.) се казва:

„... Първо, в града има едно тепе, коуто се казва „Сахат тепе“. На високия му връх има една кула като минаре, в която е поставен часовник, който на обяд бие два пъти. Звънът му е страшен: и на изток и на запад се чува на едно конашко разстояние. Заслужава си да се види тази кула... Аз не се качих на кулата в „Сахат тепе“ и оттам разгледах града, на деветнайсет места видях сгради, покрити с олово. Много голям и богат град е!...“

Кулата е променяла външния си вид няколко път през последния век и половина  

Англичанинът Джон Бърбъри преминава през Пловдив, пътувайки от Виена за Цариград през 1664 г. и пише: „Тоя град имаше стара кула с часовник, което ни се показа странно, понеже нийде на друго място в тая обширна и варварска страна ние не видяхме подобно нещо...“.

Сегашният часовников механизъм е италиански, произведен през 1808 г. Рамката пък е от шини, свързани помежду си с клинове. Осите лагеруват в плъзгащи лагери, изработени от бронз. Зъбното колело, задействащо камбаната, е с монтирани странично щифтове. Те избутват лоста, дърпащ въжето на камбаната. По същия начин е изработено и зъбното колело, отмерващо половинките часове, подготвителния удар в „без пет“ и на кръгли часове. На часовника е поставена табелка с името на създателя му – Barbaleta Antonio Genova, пише още Николов.

През годините звънът на механизма спирал нееднократно и майсторите го ремонтирали. За последно намесата на майстор се наложила през 20 януари 2003 г., когато Димитър Тодоров от Карнобат и помощникът му Тодор Пенев възстановили часовника по заръка на общината. Един месец бил необходим на часовникаря, за да разбере и да се убеди, че конструктивно е заложено в 12 часа ударите да бъдат 24. Нещо подобно се е получило и с подготвителния удар, пет минути преди кръгъл час.

Никъде другаде в България няма часовник, който в 12 часа да бие 23 пъти, а също и да има подготвителен удар. Оставеното от Евлия Челеби сведение за това със сигурност е било известно на генуезкия майстор отпреди 200 години и той е изработил новия механизъм, съобразявайки се с него. Или пък това е едно съвпадение, защото в Генуа така се изработвали часовниците, разказва Николов в книгата си.

Шейсеткилограмовата камбана  е третата поред, защото предишните изцезвали. Отляли я баща и син Лимонови, наследници на емблематичната фамилия Велеганови. Към механизма има монтиран малък циферблат за сверяване, което прави един оборот на два часа.

Красивата кула на Сахата има и свой господар – Георги Долчинков. Жоро от десетилетие на два пъти в седмицата ходи, за да навие часовника, грижи се за него и следи да е в изправност. Поканил го бившият шеф на отдел „Култура” Йохан Девлетян и отттогава неотлъчно изпълнява задълженията си.

Това е страст, която не можеш да загърбиш, разказва Долчинков и допълва, че грижата за такива емблеми на Пловдив е единственият сигурен начин да съхраним историята си. 

Под тепетата има още любопитни часовници, разказва Ивайло Иванов. Те са на фасадата на Централна гара, на фасадата на католишката катедрала „Свети Лудвиг”, на сградата, където се е помещавал бившият хотел „Париж”, по-късно и „Рафбак” и хотел „Родопи”, на ул. „11 август” №1, както и в частен дом на бул. „Руски”. 

Коментари от FACEBOOK